Представяме ви третия брой на нашия училищен вестник Nouvel Ami, в който ще откриете най-топлите спомени на дванадесетокласниците, на които казахме „чао“ тази пролет, историята на театралната ни трупа, която успя да обере големите награди на Фестивала на франкофонския театър, полезна информация за кандидатстващите във Франция и много още интересни статии и творби на учениците.
Приятно четене!
А ето и целия разказ на Ива Николова от 10. В клас:
Разпалки
Нямам навика да пазя писма. За разлика от Камен, аз никога не пазех писмата, които той ми пращаше. Всъщност, аз не пазех писма от никого. Традиционно писмата се превръщаха в чудесни разпалки за печката вкъщи. Камен често ме упрекваше за това ми действие, но аз никога не разбирах защо той смята, че не постъпвам правилно. Ако трябва да бъда честна, не се и вслушвах в думите му, тъй като живеех с убеждението, че аз най-добре знам кое е най-добре. Всъщност това нямаше да е голяма работа, ако се ограничаваше само до глупавия спор за писмата.
Бяха минали едва 2 години и няколко месеца, откакто с Камен заживяхме заедно в апартамента му на булевард „8-и декември“, когато стана ясно, че с него няма как да продължим съвместното си съжителство повече… поне за следващите 8 месеца. Той беше одобрен от университета за стипендия и за специализация, за която трябваше да замине в ГДР. По това време и на двамата ни оставаше по семестър и половина до взимането на магистърска степен. Аз бях в Юридическия факултет, а Камен – в този по Физика, катедра „Астрономия“.
След два месеца беше заминаването му, а връщането му – кой знае, можеше и никога да не се случи. Необяснимо, но за тези 60 дни ежедневието ни се превърна в безконечни спорове, кой от кой по-безсмислен. И знаех, че аз съм права. Винаги. Струваше ми се, че скъпото ми гадже се превръща в нравоучителна възпитателка в детска градина. „Да се маха по-бързо, че не мога да го трая“ – бяха думите, които най-често се разхождаха в съзнанието ми.
Стана 5 септември. Той тръгна, а аз дори не го изпратих. На първата седмица още получих писмо от него. Беше банално, празни приказки, всичко е хубаво, но му липсвам аз и подобни глупаво звучащи прости изречения. Той отлично знаеше, че подобен тип слова не са способни да ме трогнат. Хвана ме яд, как може толкова бързо да е забравил какво ме радва и какво не? Разкрещях му се, но на хартия. От куртоазия няма да ви цитирам нищо от писмото, което му изпратих обратно. За мен той беше виновен. Скоро получих друго писмо. В онзи момент това, което прочетох, ме накара още повече да се засегна. Написаното от Камен казваше, че не е редно и най-малкото не е нужно да се дивя на такива дребни неща като няколко написани изречения. Още по-вбесена, съвсем без да бъда деликатна, обясних на изглежда вече не толкова любимото си гадже, че той е глупак и нищо не разбира. Впоследствие разменихме още няколко писма, в които подобно и на последните ни действителни разговори аз виках, а той полагаше тежки усилия по спокоен начин да се разберем. Аз не го приемах… до един ден.
Пристигна писмо, което истински ме изненада. То беше много грубо, бих го нарекла дори и грозно. „Тоя сега на какъв се прави“ се плъзна в ума ми и натисна бутона за ответна реакция… сещате се какъв беше отговорът ми… За няколко дни и следващо писмо от Камен пристигна. Още докато го разпечатвах, си представях какви ругатни ще му изпиша и как отново ще излея гнева си върху него. Започнах да го чета. Черните мисли в ума ми замлъкнаха. Провикна се сърцето ми. То кънтеше като стон на безпомощен клетник. Армагедон за моето благополучие.
Когато един тийнейджър сгафи, той винаги има твърда оневиняваща го причина. „В такава възраст е!“ е реплика, залепнала за езиците на майки, лели, баби и други членове или нечленове на семейството. Когато се сблъсках с тази трагедия в крехката, но неясно защо смятана и за зряла възраст от 25 години, нямаше кой да ме оправдае, но и никой не беше длъжен да го прави. Не растях, не бях в „такава възраст“. А не бях ли наистина? Коя е възрастта, в която спираш да имаш правото да допускаш грешки? Коя е възрастта, в която трябва да умееш да приемаш без угнетение вестта, че ти носиш вината за нечие нещастие?
Не бях права в нито един от пътите, в които бях убедена в това. Пресирах най-любимия си човек, без дори да си давам сметка, че го правя. Гмурната в дълбоко в море от болни мечти за учението, професията, финансите, съвсем бях забравила за това кой ме чакаше на брега и кой щеше също да скочи във водата дори без да умее да плува, за да ме спаси от удавническата смърт.
За мен вече спасител няма, а аз отдавна съм безжизнен труп, носен от вълните на бурното море от амбиции.
– Отивам до магазина, нещо трябва ли ти?
– Вземи ми едни цигари от моите.
Светът беше посивял, а димът от всяка цигара, която изпушвах не помагаше той да се обагри отново. Но помагаше на мен да издишвам с облекчение отровните тютюневи пари, знаейки, че съкращавам живота си.
– Нямаше от твоите, взел съм ти някаква нова марка, „Камен Морис“.
– Коя дата е днес?
– Какъв е този въпрос, 5 септември е, защо?
– А нищо, просто пиша едно писмо.
В онова писмо, което получих, Камен ми съобщаваше, че усеща, че той е поводът за моите тревоги, нерви и психически нестабилни състояния. Още от 15-годишна се боря с панически атаки, нервни кризи и тежка форма на сърдечна аритмия. При по-завишени нива на кортизол, който се образува при висок стрес, всяко от тези можеше да сложи край на живота ми. Камен знаеше това. Последното изречение от писмото беше: „Един от нас ще умре и това ще бъда аз“.
На 45 съм. Днес стават точно 20 години, откакто за последен път видях и прегърнах моето гадже Камен. Вече не живея в апартамента на бул. „8-и декември“. Имам нов партньор в живота, с него сме женени отблизо десетилетие. Имаме и един син. Смятате ли, че съм щастлива? Уви, съвсем не… Вината ме гони, но знам, че си го заслужавам. Не се държах зряло, а бях длъжна. Не премислях, а трябваше. Сега премислям, напълно ненужно е, но може би намирам утеха в това. Може би се опитвам да оправдая сама себе си, след като никой друг не успя да го направи. Неспособна да се концентрирам в работата, за която толкова мечтах и се трудих, сега по цели денонощия се ровя в пепел от спомени. Също като пепелта от писмата, които горяха в печката. Защото аз нямам навика да пазя писма. И вече няма кой да ме укорява за това.
Писането на български език и на кирилица е задължително.
Вашият коментар